Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.03 02:06 - Иван Николов – председател на КИЦ Босилеград: „Българите в западните покрайнини сме като ничии хора“
Автор: prehoda1 Категория: Политика   
Прочетен: 265 Коментари: 0 Гласове:
1



https://transitionstories.eu/ivan-nikolov-predsedatel-na-kits-bosilegrad-balgarite-v-zapadnite-pokraynini-sme-kato-nichii-hora/

 Къде бяхте на 10 ноември 1989 г. ?

Бях студент в Белград.

Какви бяха спомените ви от този период? Какво се случи в Белград, имаше ли някакъв отзвук от това, че в България се сменя режимът?

Имахме информация, че се случват промени, гледахме по телевизията, че действително е започнало падането на режима в България. Всички се радвахме тогава и имахме надежда, че България започва да се демократизира и, че може би нещо ще се случи. Още повече защото в самата Югославия се беше появил този меморандум, който предвещаваше разпада й и процесите, които последваха след това с всички трагични случаи. Например с гражданската война в Югославия и разпадането на режима.

Как преживяхте този период, усетихте ли го толкова много, колкото хората в централната част на Югославия – в Босна и Херцеговина да речем? Досега не съм интервюирал събеседник, който да е бил пряк участник на тези събития.

През 90-те години видяхме, че сръбският национализъм пламна жестоко и предстои кърваво разпадане на държавата. Много внимателно следихме споровете между сръбските и хърватските историци, които водеха спора за бъдещето на Югославия. Имаше полемични вестници, в които в единия брой хърватите, а в другия брой сърбите полемизираха и падаха жестоки обвинения. Всички бяхме наясно, че краят на Югославия наближава и, че войната е неизбежна. Виждахме, че тогавашното т.нар. „президентство“ или председателство, което  управляваше страната след смъртта на Тито не можа да постигне споразумение за бъдещото устройство на Югославия. Имаше тези за конфедерация, за симетрична федерация, за асиметрична държава. На това президентство му казвахме „пътуващият цирк“. То вървеше от Словения до Охрид (където се водеха безуспешни преговори). В крайна сметка се оказа, че е невъзможно да оцелее и беше въпрос на време кой ще запали първи искрата и как ще стане самата война. Групата студенти от Белград и Ниш, които бяхме от български произход, се разделихме. Някои се бяха подхлъзнали по пропагандата и станаха поддръжници на сръбското движение за обновление на Вук Драшкович, които заговориха за създаване на унитарна сръбска държава. Имаше и други като нас, които се питахме, а къде е нашето място и защо българите трябва да гинат отново във война с онези народи, за които до тогава ни учеха, че сме братя. Просто си зададохме въпроса, а къде е нашето място във всичко това и имахме надежда, че остатъчна Югославия може да се демократизира. Започнахме да си играем на опозиция и създаване на политически партии и граждански – български сдружения. От дистанцията на времето виждам колко наивни сме били.

Казвате, че сте били наивни, но и споменахте, че тогава сте се разделили на две. Какво беше мястото на българите в този процес? Как гледаха на вас тогава вашите състуденти от сръбски, босненски и хърватски произход ? 

Разделиха се на различни страни. Имаше българи, които живееха в Хърватия и си останаха там. Имаше такива, които се запалиха по цялата тази история. Имаше и доста мобилизирани българи, които отидоха по-късно във войната и се върнаха оттам психически разбити. Някои загинаха, а други се върнаха с тежки заболявания. Ние се надявахме, че разпадът на Югославия може да доведе и до разпадането на Версайската система от договори и, че все някога България ще се сети да ни поиска обратно и да се приберем обратно, но както видяхме това не се случи. По-късно дойде и югоембаргото и големите икономически интереси на разни бизнесмени, които тогава тръгнаха да печелят от контрабандата на горива. Това беше приоритет и никой не си задаваше въпроса за националните приоритети и бъдещето на Западните покрайнини и на България изобщо. Всичко беше грабеж – в Босилеград имаше километрични опашки от желаещи за контрабандно гориво. Идваха от цяла Сърбия и това бяха едни ужасни дни. Беше нещо страшно, имаше много немотия и трябваше да ходим до Кюстендил за стоки от първа необходимост, за да преживеем. Това явно са много излъгани надежди – били сме наивни, че историческото мислене и вековната борба, която сме водили за връщането ни и обединението ни отново с България, са били напразни. Бяха се появили надежди, че Ньойският договор се е разпаднал и няма никакво основание да сме в тази държава. Особено след 2003 г. когато се разпадна и последното формирование на Югославия.

Въобще някой давал ли ви е такива надежди или това бяха само ваши мечти? Тоест имало ли е такива опити от страна на България?

 Имаше такива изказвания от време навреме – например от правителството на Димитър Попов. След това по време на правителството на Иван Костов бяха създадени т.нар. културно-информационни центрове и в Босилеград и Цариброд се стовари целият държавен елит да открием тези центрове. Надеждата наистина не беше малка, но имаше различия. Явно България много повече е залагала на това, че Сърбия може да се демократизира и нашите проблеми да бъдат решени в рамките на политическата система на Сърбия чрез спазването на човешките права, опазването на езика и културата. Както и на традициите, обичаите и свободното икономическо сътрудничество с България, повдигане на икономическия стандарт, отваряне на границите и една утопична концепция бих казал, ако я гледам от дистанция на времето. За съжаление и до днес това не можа да се реализира.

Това щях да ви питам – случи ли се тази концепция или Сърбия има силно влияние и се опитва всячески да тормози малцинствените групи – независимо дали са български, босненски или косоварски.

В самата Сърбия протичаха много противоречиви процеси – тя излезе от една гражданска война, която продължи 10 години. Демократичните процеси замръзнаха, а след това на 5 октомври 2000 г. режимът на Милошевич беше свален. Появиха се надежди за демократизация и, че най-после може да се случат нещата. Само три години след това обаче първият демократично избран премиер на Сърбия Зоран Джинджич беше убит посред бял ден на входа на сръбското правителство и оттогава започна отново експанзията на великосръбския национализъм. Отново се появи концепцията за създаване на унитарна държава и малцинствата винаги са разглеждани като дезинтеграционен фактор на самата държава и опасност и ние изпаднахме в това клише и нещата тръгнаха надолу. Вече 20 години след падането на режима на Милошевич ние сме по-зле от всякога! Независимо от това, че на срещите на високо равнище винаги се подчертава, че отношенията между България и Сърбия никога не са били по-добре.

Какво имате предвид под по-зле? Оказва се натиск върху вас като българи от страна на властта в Сърбия или икономически не сте добре?

Нас винаги са ни разглеждали като опасност и дезинтеграционен фактор и малцинство, което нарушава териториалната цялост на Сърбия. Възродиха се отново онези стереотипи за българите като традиционни врагове на Сърбия, които винаги са забивали нож в гърба й и са воювали срещу нея. Цялата тази антибългарска кампания и пропаганда и всички тези стереотипи се стовариха върху наш гръб. По някакъв начин и нас ни идентифицираха с това – не се създадоха предпоставки за задържане на населението, още по-малко за неговото всестранно материално и културно развитие. Започна процес на обезлюдяване на района и миграция, за което в значителна степен допринесе и България с отварянето на българските университети за общностите извън страната. Всички млади тръгнаха да следват в България и след като завършиха образованието си вече нямаше къде да се върнат и повечето останаха в България и така година след година елитът и мозъците в Западните покрайнини изтичаха към София и ние ставахме все по-малко и по-малко. Социалистическата икономика се разпадна в началото на 2000 г., а границата остана все така жестоко затворена за българския бизнес, който да даде работа и поминък на хората. Традиционното занимание в региона бяха земеделието и стоковъдството , строителството и горското стопанство. Те също се разпаднаха и поминъкът на хората стана много труден. Тя и статистиката показва това, ако 60-те години сме били 64 000 българи към края на 2011 г. сме паднали на 18 500 души !

Казахте, че има изтичане на кадри към София, а има ли такова към Белград? Въобще какво е отношението на официален Белград към вас като етнос?

До 1997 г. когато все още не беше открит културно-информационният център и нямаше кандидат-студентски кампании към България, имаше изтичане и към Белград. Но последните 22-23 години благодарение на 103 постановление, което отвори университетите за българите в Западните покрайнини и на условията, които дадоха, чрез студентските общежития и стипендиите и някакви по-реални срокове за самото обучение, младите се пренасочиха към София. По няколко души отиваха към Белград или Ниш, но даже след една-две години те пак се връщаха в Босилеград или отиваха към София, която си беше изградила една представа за по-надеждно място за следване и реализация на младите.

България подкрепя Сърбия за членство в ЕС, но в Северна Македония има отявлена кампания срещу България, която е продиктувана още от времето на Тито и Югославия. Как е положението в Сърбия – има ли такава масирана кампания срещу България, която да не се коментира от властите тук, защото това значи ние да спрем Сърбия за ЕС. 

Антибългарската кампания в Сърбия не е нищо ново – тя е дълбоко залегнала в исторически план, както и в литературата, кинематографията, театъра, фолклора. Да не говорим за военната доктрина. Българите винаги са разглеждани като потенциални врагове на Сърбия – явно има и исторически опит в това. Вероятно има и политически заложени мотиви, защото няма как сръбското общество да не си дава сметка, че една значителна част от сръбската държава е изградена върху български територии и асимилацията на българско население. Крадецът винаги се опасява някой да не му вземе откраднатото ! Затова се създава антибългарско настроение и се насъсква сръбското население срещу България и българите като потенциална опасност с цел да се създаде една твърда граница към България. Това е стъпка към следващо настъпление към България така, както те си го представят. За съжаление виждам десетки сайтове в публичното пространство, които все още тиражират тезата за т.нар. „сръбски шопи“ сърбо-шопи и разни други теории. Според тях тези „сръбски шопи„ живеят в България и са част от сръбския народ, но са побългарени. Това в днешно време очевидно не се прави ей така за нищото. Явно зад това стоят някакви намерения меко казано – да не говорим за идеология.

Това отразява ли се на местното население в Димитровград и Босилеград, тъй като там има и сърби – не е 100% българско населението.

Да, и тук се тиражират мнения за това как ние не сме чак такива българи и сме нещо междинно, че ние сме шопи. Към 2000 г. в Цариброд беше започнало създаването на т.нар. „шопски речници“ и бяха преведени книги от някои български класици на т.нар.“ шопски език“. Явно се създаваше база за това, но по-късно това стихна и лека -полека изчезна, вероятно и под влиянието на социалните мрежи и интернет, който изобличи много от тези неща и ги обезсмисли. Силата на пропагандата е малко по-трудна в условия на плурализъм и историческите източници са дигитализирани и всеки, който се интересува, може да ги види и да ги прочете.

Основната причина за обезлюдяването на Западните покрайнини и сърбизирането на българското население се коренят в колониалните школи, които имат такъв разработен механизъм, който се появява при завладяването на една територия и опитите да усвоиш тази територия чрез претопяване на населението й. Това става със създаването на нова национална идентичност и в съзнанието на хората да проникнат друг език, история, култура и национално самосъзнание.  Това са последствията – понякога наистина се учудвам, че след 100 години наистина сме успели да запазим нашето българско национално самосъзнание (поне тук, в Босилеград). При положение, че срещу нас са използвани всички известни по света методи за денационализация и сърбизация!

България инициираше за това Сърбия, Македония и Албания да са част от ЕС. Това коментираше ли се като теза, защото в Белград дойде и Бойко Борисов, Вучич пристигна в София. При вас някой идвал, разговарял ли е с вас въобще? Поставяли ли сте този въпрос, че Сърбия няма как да влезе в ЕС докато има антибългарски настроения в местното население, а и в официалните власти?

България направи едно „излитане“ с изказването на председателя на Народното събрание Цвета Караянчева пред нейната колежка, докато тя беше на посещение в София, че България ще подкрепи безрезервно членството на Сърбия в ЕС. В това не виждам нищо лошо, само че г-жа Караянчева не постави никакви насрещни искания за спазването на правата на българското население. Никой не се постара да се пребори за по-добрия статут на българите в Сърбия и едва след това да се дава подкрепа за членството на Сърбия в ЕС, доколкото тя наистина го иска. Изпаднахме в глупава ситуация, защото България продължава да подкрепя членството на Сърбия в ЕС при положение, че самата Сърбия не е наясно дали го иска това членство. В последните 7-8 години Сърбия има плаваща външнополитическа ориентация и се разкъсва между ЕС, Русия, Евразийския съюз и Китай.  От Белград тръгват много противоречиви послания, а трябва да се вземе предвид, че обществената подкрепа за членството на Сърбия в ЕС пада все повече и е под 50%. Освен това в Сърбия се върнаха на власт популистките и националистически партии – към момента Сърбия се управлява от ястребите на Войслав Шешел – това е радикална партия. Виждаме едно националистическо управление, което не споделя до край европейските ценности. Няма и напредък в преговорите за членство на Сърбия в ЕС – стават 7 години откакто Сърбия отвори преговорния процес и са отворени и затворени само две глави от 35, като са отворени общо половината от преговорните глави. Тоест реално няма никакъв напредък. Явно реформите не са достатъчни, няма и политическа воля за да се случат нужните реформи и да се постигне напредък в преговорите с ЕС.

Каква е политиката на управляващите в Сърбия, а и на хората спрямо ЕС. Споменахте, че доверието в ЕС е спаднало? Как гледат те на Русия и Евразийския съюз? По-скоро прозападно настроени ли са или проруски?

Към момента са по-скоро проруски настроени. Опитал съм се да вникна в начина на мислене на управляващите в Белград, които след разпадането на Югославия отново заживяха с концепцията за създаване на унитарна сръбска държава, която да е етнически чиста. Това значи малцинствата да се сведат до санитарния минимум до около 10%. В този контекст Сърбия има много проблеми с все още неустановените си граници с Босна, Хърватия, Черна гора. Има спорове за територии, отразяват се косовският и македонският проблеми. Опитал съм се да проникна в техния начин на мислене, чел съм доста техни интервюта. Преобладава мнението, че Сърбия първо трябва да установи от къде до къде са нейните граници и да постигне т.нар. „национално обединение“ и едвам тогава да решава какво ще е вътрешното устройство и каква ще е външнополитическата й ориентация. Тя смята сръбския национален въпрос за нерешен до момента и в следващите няколко десетилетия този проблем трябва да бъде решен. Тоест да се види териториалния обхват – от къде до къде са нейните граници и да ги стабилизира. Към момента виждаме точно това – опити за обединение с Република Сръбска, за привличането на Черна гора с тезата, че там живеят сърби, а черногорците на са отделна нация и явно имат предвид и излаза на море. Смятат проблема с Косово за все още нерешен – те не признават независимостта му и, ако не могат да го върнат обратно, то поне ще се мъчат да откъснат нещо от него. Това са тезите, които витаят в главите на сегашните управляващи в Белград. Знаете колко е опасно това за мира и сигурността на Балканите, но за съжаление това е ситуацията към момента.

Населението на Северна Македония, което по някакъв начин се определя за българско, обикновено според интереса, който има, се реди за паспорти, с които да може да отиде да работи в държавите от ЕС. Имаше скандали около това как се издават български паспорти на тези хора, а на бесарабските българи им се налага да чакат с години за паспорт. Как е положението с българите в Западните покрайнини, които искат да имат български паспорт? Когато кандидатстват за такъв бързо ли го получават или и те чакат по 15-20 години като някои бесарабски българи? Докато хора от Северна Македония получават бързо паспорт без значение дали имат доказан български произход и дали се чувстват като българи… Срещу определена сума, разбира се.

Това вече са противоречния на едно друго ниво – ние се избихме да доказваме, че македонците са българи, но когато поискат българско гражданство им търсим документи до девето коляно, с което да докажат, че са българи !  Не споделям тази теза, че всички искат българско гражданство само и единствено, за да отидат на запад и да печелят добре. Това важи и за българите в България – и те искат с българското си гражданство да отидат да работят в чужбина, защото България не може да им предложи нещо повече. В Западните покрайнини повечето хора нямат проблем с доказването на българския си произход, съгласно сега действащия закон. В югославските и сръбски архиви има достатъчно убедителни доказателства за техния български произход. Имаше хора, които поискаха българско гражданство и го получиха. Други чакат и процедурата им се проточва вече 4-5 години, но интересът към придобиване на българско гражданство се увеличава. Явно хората не виждат бъдещето си в Сърбия – поне това е моето убеждение от моите контакти с хората. Дори се забелязва при българите във вътрешността на Сърбия, които са второ или трето поколение там и имат проблеми с българския език, но нямат проблеми с българското самосъзнание и са наясно, че са българи. Някои от тях не умеят да говорят български, но много добре знаят, че родителите и дедите им са били българи. Явно българската държава не успя да намери най-добрата форма за приобщаване на българската диаспора, така че понякога имам чувството, че дори българите в Западните покрайнини, които исторически са част от българската държавна територия и населението тук е воювало за свободата и независимостта на България – нас все още ни разглеждат, като че ли сме някаква българска общност в Чикаго или в Канада, но не и като част от българското духовно и историческо пространство. Проблемите с българското гражданство са налице и мисля, че тази процедура трябваше да бъде улеснена. Това е единственото, което България може да ни даде като някаква форма на защита и да изпълни своя морален дълг към хората, които по стечение на обстоятелствата, са жертвани за нея!

Как е положението с учебниците и изучаването на български език в Босилеград и в Димитровград? Говорихме доста в България за македонските учебници – как сме представени като колонизатори, фашисти и какви ли още не. Как е в сръбските учебници? Какво пише за България?

Антибългарските настроения се възпитават чрез училищата и учебниците и в Македония, но това е под влияние на школата в Белград. Няма съществена разлика между образа на българина, който е създаден в учебниците в Македония и този, който е създаден в сръбските учебници. Това, че тези учебници се правят опити да се преведат на български, все още не означава нищо, защото трябва да видим какво е съдържанието в тях. Доколкото то пресъздава българската история като неделима част от националното самосъзнание на българите в Западните покрайнини е отделен въпрос. Няма съществена разлика – тези антибългарски настроения, които са възпитавани сред младите хора в продължение на десетилетия и продължават да се възпитават у тях, са в дух на омраза и презрение. Българите са представени като татари, фашисти и едва ли не човекоядциТова е станало част от системата на образованието и възпитанието там и част от официалната научна идеология, върху която почиват македонизмът и сърбизмът.

В България предстоят избори на 4 април. Какво очаквате от следващото правителство (без значение коя партия ще управлява) като политика, която да води към българите от Западните покрайнини?

Ние не можем да прогнозираме какво ще се случи на изборите в България, а и не можем много да влияем без значение от това дали ще има избирателна секция в Босилеград или не. Това, което винаги сме говорили и настоявали, е България да има ясно изразена външнополитическа стратегия как да се отнася спрямо българските общности в чужбина. Те не са малко – това са около 2-3 милиона българи, които живеят извън границата на страната, както и в частност всяка отделна общност. Не знаем как ще се развият процесите и в самата Сърбия, защото явно сме пропуснали момента когато Югославия се разпадаше и беше пропуснат удобния момент Западните покрайнини да се решат в „пакет“ с решението, което се наложи от международната общност и другите републики и автономни области. Ако ще ползваме европейските методи и практика за решаване на проблемите на българите в Западните покрайнини това ще зависи от това дали Сърбия действително ще стане член на ЕС. Не е въпрос само на двустранни отношения, а на приемане на едни цивилизационни норми и поведения. Ако ще ползваме европейската концепция за решаване на проблема на българите в Западните покрайнини това подразбира една отворена граница с България, свързана с пазарни средища, магистрални пътища и движение на хора, стока и капитали. Това е предпоставка за развитие на бизнеса и даване на работа на хората, които могат да намерят поминък и да останат в Западните покрайнини.

Ако обаче в Сърбия се случат други процеси трябва да мислим за другите варианти на решение. Това са сложни въпроси, които зависят от политическата ситуация в едната и в другата държава. Проблемът на българите в Западните покрайнини трябва постоянно да стои в обсега на българското общество и във фокуса на политиците и историците. Виждаме, че тези фалшификации в българската история създават някакво чувство на несигурност сред българите в Западните покрайнини, защото те са подложени на антибългарска политика – чувството на вина и срам, че българите по времето на Първата и Втората световна война са правили престъпления в Сърбия и, че сърбите са жертва на тези престъпления и ние, българите в Сърбия, трябва да се срамуваме от българския си произход. Проблемът е много комплексен и явно България няма никаква стратегия по отношение на бъдещето на Западните покрайнини. Ние като че ли сме жертвани вече 100 години, ставаме все по-малко и по-малко! Перспективата е към напълно обезлюдяване и обезбългаряване на района. Когато говорим с представители на сръбския бизнес те ни казват: „ние нямаме намерение да инвестираме в български територии!“, а българските инвеститори не могат да дойдат в Сърбия, защото явно не се чувстват достатъчно сигурни…

Български територии? Така ли ви казват сръбските инвеститори?

Да…

Значи признават, че това е част от България?

Това са стереотипите – казват, че: „за 100 години не успяхме да направим пътна мрежа в цяла Сърбия, ами да не сме луди да направим пътища на българите?“. Това е, ние сме ничии хора! Нито едната държава иска докрай да ни приеме като част от своето икономическо пространство, нито пък България май, че няма намерение да се връща тук, така че ние сме в ничия територия. То това е видно и от процесите, които текат – има непрекъснато намаляване на населението – ниска раждаемост и висока смъртност.

Когато заговорихте за югоембаргото – тогава е имало някакъв интерес към тези територии. Разкажете в детайли какво представляваше онзи период от историята?

Когато падна комунизмът в България и се бяха появили тези надежди и всичко онова, което беше премълчавано преди десетилетия (по времето на комунизма) и се появиха надежди, че може отново да станем част от българското културно пространство. Именно в този период, когато се пораздвижиха нещата, Димитър Попов споменаваше, че в Западните покрайнини има българи и България има морален дълг към тях. Изведнъж обаче видяхме това криминализиране и мафиотизиране на държавата от двете страни и почна войната в бивша Югославия. Тук се въведе ембарго, а към Македония тръгнаха потоците от български горива, които отиваха за Сърбия. Имаше километрични опашки на граничните пунктове и това дойде на преден план – печалбите, огромните печалби, които се стовариха с контрабандата на горивата. Тези бизнесмени намират много по-добър начин да се разберат за печалбите, отколкото да се говори за национални идеали, които са труден въпрос за дискусия за тях – те са за интелектуалците и за хората с държавническо мислене. Тогава на повърхността излезе едно поколение от престъпни политици, които воюваха кой ще контролира контрабандните канали за горива и огромните печалби, които се изливаха тогава в България.

В Сърбия в момента се намира един български бизнесмен, който прокуратурата иска да върне обратно, защото е обвиняем – Цветан Василев. Той по някакъв начин свързал ли се е с българската общност, защото той има бизнес в Сърбия.

Не, не с е свързвал с нас. Той по-скоро обслужва сръбските интереси, отколкото българските такива. Никога не е решил да инвестира тук каквото и да е. Единственият, който искаше да инвестира той почина – един бизнесмен от Троян. Той дойде в Босилеград преди 3-4 години с идеята да приватизира едно предприятие и да даде работа на около 200-300 души. След една година война с местното управление и администрация и след всички направени опити в Белград, той беше принуден да се изнесе в един съседен сръбски град. Явно някой е решил, че тук български бизнес не може да стъпи !

Тоест в град с българско население има проблем да се прави бизнес, а със сръбско няма?

Да.. Това е истината ! Той има работници около 100 души в съседното градче Вранска баня (където направи модерна фабрика за тежка конфекция) и работи успешно, но не беше допуснат в Босилеград…… Някой се опасяваше от това в Босилеград да стъпи българският бизнес – вероятно защото щеше да укрепи българското самосъзнание.

Какво ще кажете на българските инвеститори, които имат възможност, имат някакво българско самосъзнание и не са само печалбари и биха искали да дойдат и да инвестират в Босилеград. Аз съм сигурен, че може би някъде в момента има такива хора!  Най-малкото вие имате самосъзнанието на българи имате нужда от подкрепа и освен това доста от вас сигурно имат и достатъчна квалификация за дадената работа, така че може би има възможност някой да прояви интерес. Въпросът е вие как бихте формулирали вашето искане.

Първо трябва да създадем нужните политически предпоставки, за да може на бизнесмените да им се гарантира сигурността на капиталите в Босилеград и това трябва да се реши на политическо ниво. Не се съмнявам, че има такива бизнесмени – имаше даже между самите българи в Босилеград такива, които бяха много богати и се опитваха да развият частен бизнес и да дадат някакъв тласък на развитието на общината, но не се случи за съжаление след дълга битка с местната администрация. Те бяха принудени да се откажат, да се изнесат навън или  да фалират. Стратегията за обезлюдяване и обезбългаряване на този район е част от сръбската национална стратегия за овладяване на български земи!

Местната администрация в Босилеград от сърби ли е доминирана? Така звучи…

Не, няма такова нещо. Тук почти няма сърби. Но българина под чужда власт – те са част от сръбската администрация и са подвластни на Белград. Няма значение дали кметът е българин или сърбин той се финансира от Белград. Той е част от управляващата партия – иначе няма да го допуснат да стане кмет и изпълнява законите и нарежданията, които му идват „отгоре“. Така че личността няма значение – тук трябва смяна на парадигмата, а това е нещо, за което сърбите не са готови.






Гласувай:
1
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: prehoda1
Категория: Политика
Прочетен: 8907
Постинги: 21
Коментари: 7
Гласове: 12
Архив
Календар
«  Април, 2021  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930