Младите днес искат да станат известни много бързо, а не да играят в театъра !

Къде бяхте на 10 ноември 1989 г. ? Къде ви завари вас смяната на режима в България?

Бях в казармата и в Харманли. Спомням си, че бях на плаца в поделението и чух, че си шепнат старите войници, че са свалили Тодор Живков. Казах си, че е било крайно време. Вместо да се уволним веднага ни уволниха след три месеца, защото имаше задръжки. Никой не знаеше дали ще ни нападнат турците или не. Така че ни задържаха целият набор и служих две години, три месеца и четири дни. Излязох от казармата и влязох в НАТФИЗ и бях свидетел на всички събития.

Участвахте ли във всички тези събития?

Участвах разбира се, и мен ме гониха полицаи около коня на площад „Независимост“ или по ул. Иван Шишман“. Беше странно, Дарик радио имаха най-мощния излъчвател. Участвах в студентската и в миньорската стачка. Бяхме редовно на големите митинги пред катедралата Александър Невски и крещяхме „СДС“. Сега разбирам, че съм бил използван.

Как се стекоха първите години в професионален план? НАТФИЗ ?

Беше много готино, бяхме страхотен клас. Много се обичахме и много си помагахме. Като завърших започнах да работя в една постановка на Народния театър, а след това ме поканиха в Пловдивския театър и аз приех. Останах там една година и играх в няколко представления и след това ме поканиха в софийския театър.

Какво си спомняш от 90-те години ? Как се отразиха на театралните среди? Това бяха тежки години – Виденовата зима.

Бяха тежки години, защото никой не знаеше дали ще има или не театър. Всеки ден убиваха някой на улицата и някоя мутра от подземния свят и беше много особено време. Ходих да купувам памперси на сина ми от базар „Илиянци“ насипно – за около 5 лева купувах насипно около 20-30 памперси. В аптеката струваше 5 лв само един памперс. Беше гладно време, работих на 10 места. Озвучавах, снимах и репетирах. Помагах на един приятел със стъкларски цех – правехме стъкла.

Как се развива изкуство в тези години?

Явно се е развивало, защото сме инати. Театърът не е умрял, напротив. Дори почва да вдига глава дори и след тази пандемия. Тогава всеки търсеше причина да остане и да продължи да работи в театъра.

Кое ти донесе популярността, която имаш сега?

Направи ме популярен една реклама на „Форд Мото пфое“ – 1992 г. Бях студент, поканиха ме да участвам в рекламата на „Мото пфое“ и бях широко усмихнат в тази реклама. Спомням си, че отидох да гледам в кино „Сердика“ филма „Hook” с приятели и в един момент излъчиха рекламата и като се усмихнах целият салон се заля от смях. Чувствах се доста особено и не разбирах на какво толкова се смеят. Тогава разбрах, че хората ме разпознават, защото ме спираха да ме питат дали аз съм този, който участва в рекламата. След това се появиха „Дунав мост“ и „Клиника на третия етаж“. Славата не е нищо повече от това, че мен ме познават повече хора, отколкото аз тях.

Това да си популярен помага ли във вашите среди ?

Понякога да, както казва един друг Христо : „sometimes люн, sometimes win”(бел.ред. Христо Стоичков) понякога помага, друг път е досадно. Особено когато те спират хора на улицата, които смятат, че те познават от дете. „Ееее, къде ходиш, айде ела да пием по една ракия“… Това е едно фриволно държание и своеволничене и когато имам мои проблеми не ми е до това и не мога да му се усмихна на човека и той си мисли, че съм надут, а аз съм обикновен човек.

Какво си спомняш от „Хъшове“ ?

Това е един от най-хубавите периоди в живота ми, защото тогава се събрахме една много мощна тайфа. Искахме да правим промени, въстания, революции – повярвахме си, че като актьори, които правим такова представление, можем да направим и революция в страната. Нищо не можем да направим – можем да сме честни към изкуството, което изповядваме. Получи се един от най-хубавите спектакли в България за последните 30 години.

На какво се дължи успехът на „Хъшове“ ?

На целия екип – не е само на режисьора или на сценаристите. Вярно е, че материалът е един от най-хубавите – все пак е на Иван Вазов. Все пак класиката си е класика. Факт е и, че Сашо Морфов е гениален и като режисьор, той успя да събере една група от млади хора, които бяха навити и да сме като един силен юмрук.

Бяхте много силна генерация – ти, Чочо Попйорданов…

Да и Андрей Баташов, да не изброявам да не пропусна някой. Липсват ми, особено Чочо, защото с него бяхме много близки приятели.

Има ли разлика между НАТФИЗ сега и преди 25-30 години?

Каквато е разликата между стационарен телефон с жица и мобилен телефон. Разликата е огромна – светът е друг. Младите днес искат да станат артисти, за да ги снимат в някой сериал, а не за да играят в театъра. Докато когато аз кандидатствах исках да се занимавам с театър. А те искат да станат много бързо известни, но не знаят, че за сериала пак мен ще вземат.

Има ли хора, които искат да се занимават с театър тогава?

Има ли млади хора, които искат да се занимават с театър, не казвам, че всички са объркани и не знаят какво правят – няма как да слагам всички под един общ знаменател. Но по принцип в момента младите много повече държат да са известни, отколкото да имат ценностна система. Ще станеш известен като си влогър? Хубаво ще си известен от днес до утре и после никой няма да те помни и да знае за теб. По-добре е да си известен с онова, което можеш като талант и успяваш да постигнеш като човек. Отколкото да си известен, че имаш по-скъп телефон и можеш да снимаш с него. Тази слава е мимолетна.

Доколко хората припознават театъра като изкуство, което искат да посещават?

Пълно е. Хората искат да гледат хубави неща и имат нужда да се социализират и да излязат от домовете си. Да забравят, че седят там, защото някакво гадно лайно ги е вкарало там и не им позволява да излязат. Искат да се срещат с хора, да говорят и да приказват, да общуват. Бяхме с двама колеги след представлението „Трима мъже и една Маргарита“ в едно столично заведение. Беше пълно и в двора нямаше едно свободно място. Имаше поне 250-300 души, които бяха насядали в двора – седяха и си говореха спокойно.

Ние сме щастливци, че тук е позволено, защото на запад все още не е.

Виж, ние сме страшни щастливци, но сме и големи мрънкачи, защото до скоро всички мрънкаха, че има пандемия. Защо ни затварят, ние ще измрем, ресторантите спират да работят, какво ще ядем, от къде ще имаме помощи, защо ни затварят сега и т.н. Когато беше първият локдаун в Австрия всички наши колеги (театрали и музиканти, които работят в сценичната сфера) ходеха на репетиции, за да могат да си изкарват заплатата, но не играеха представления, защото не се позволяваше да влиза публика. Ние си получавахме заплатите, можеше да не ходим на репетиции – беше позволено, ако те е страх, че можеш да се заразиш ти казваха, че можеш да не ходиш. Играехме представления на 30 и 50 % имаше публика и получавахме заплатата си и пак мрънкаме. Ние сме такова племе – мрънкачи.

Ти си и организатор, председател си на Съюза на българските артисти още от 2005 г.

Това е административна работа в общи линии. Има много проблеми, които трябва да се решават. Те не са проблеми само на един или двама души. Вярно е, че на всеки един поотделно трябва да се обърне внимание, но проблемите са за цялата гилдия. Когато затворят театрите моята работа е да бъда посредник между театрите и Министерство на културата или финансите за това мерките да стигнат по-бързо до тях. Така че аз имах много работа по време на пандемията. По принцип съм организиран човек и това като процес не ми е чуждо и не ми тежи – аз умея да го правя.

Успяваш ли да балансираш между актьорите и политиката и политиците?

Това ми е работата точно – да съм по средата и да съм балансьор. Аз нямам право по устав да съм политически ориентиран и аз трябва да мога да работя с всички партии. От 15 години съм ръководител на Съюза на артистите – почнах по времето на Сергей Станишев и Стефан Данаилов. Минах през царя и Абрашев, през Нина Чилова, няколко служебни кабинети, Вежди Рашидов и Боил Банов. Следващите които дойдат и с тях трябва да работя. Затова не мога да развявам байрак и да казвам вие сте боклуци.

Както може би се очаква от вас?

Да очакват каквото си искат…

По време на протестите от 2020 г. имаше ли такива очаквания към вас?

Аз се включих в протестите, но по друг начин. Обсъждайки и коментирайки ситуацията и опитвайки се да помагам с идеи. Както казваше Стефан Илиев лека му пръст: „вече не е време за революция, а за еволюция“! От тази гледна точка предпочитам да еволюирам вместо да вдигам някакъв байрак и да казвам, че другите са боклуци или свине. Моята работа е да съм човек с кауза и предложения, така че гилдията ми да се чувства добре.

Да си поговорим за филми и сериали – ти участва в „Под прикритие“, култов български сериал. Какво мислиш за развитието на българското кино в последните години?

Киното има бъдеще и на всичкото отгоре сега са осигурени и 25 милиона лв. повече от предишното правителство. Само трябва да се подпише документът от сегашното правителство, за да може тези пари да влязат в производителите на кино. Така че кино има и ще има, както е имало театър и ще има такъв. От тази гледна точка трябва да се появяват млади хора, които да пишат добри сценарии и да гледат в бъдещето и в перспектива. Моето поколение кинаджии са малко поизморени с тези теми социализъм, постсоциализъм, мутри, полицаи. В „Под прикритие“ по-интересната тема не е когато бяхме полицаи, а днес какво се случва и какви са тез хора днес. Така че трябва да се появят млади хора, които да пишат съвременни сценарии.

Филмът „Жигули“ е такъв пример. Пожъна голям успех, макар че на някои им напомня за „Оркестър без име“.

Няма как да избягаме от емблемите на българското кино. И аз съм играл във филм на Николай Волев – „Огледалото на дявола“, който напомняше на „Да обичаш на инат“ с Велко Кънев (пак Николай Волев беше режисьор). Не се ли появяват млади хора винаги ще има такива препратки и повторения и това е нормално и не е страшно. По-страшно ще е, ако самият автор и режисьор го направи по-лошо от оригинала.  

Какво искаш да кажеш на хората, които обичат изкуството – киното, театъра, филмите?

Избрали са вярната посока, защото по-добрата част от човечеството ходи на театър. Така че продължавайте.